Тя седяла, вглъбена в себе си, потискайки всяка мисъл, водеща към нещо различно, концентрирана върху думите в дебелите книги, които изучавали и поглъщала със страст единствено познание. И въпреки монотонното удоволствие, което всичко това й доставяло, дълбоко, дълбоко в себе си усещала, че нещо там някъде липсвало. Не можела да го определи, въпреки всички знания, които притежавала, затова и не се опитвала. Била го заровила толкова надълбоко, че била отдавна забравила за съществуването му. И, все пак, в един пореден ден, поглъщайки познание, се оказало, че обичайният преподавател не присъства, а бива заместен от непозната девойка. Просто в момента, в който тази преподавателка влязла в стаята, на познатата ни девойка (нека я наречем А) нещо се раздвижило в жилите на сърцето. Това нещо А определила като пазнатото усещане за ново, свежо познание. Било толкова привлекателно! В продължение на цялото занимание А не можела да откъсне поглед от преподавателката (да я наречем Я), поглъщала като топъл хляб всяка дума, излизаща от устните й, запаметявала всяко движение. В края на заниманието А нямала търпение да получи още, да доизясни наученото, да... ох, и тя не знаела защо и какво, но имала чувството, че Я носи познанието за света. А това е най-изкушаващото познание, което можеш да пожелаеш.
Още преди всички останали да си тръгнат, още преди да започнат да прибират вещите си, А вече била пред Я и я разпитвала за всяко едно нещо, което можела да се досети, че някога е осъзнала, че не знае. Минавали секунди (много дълги секунди, изпълнени с толкова много информация, сякаш светът бил спрял), минавали минути, минали часове. А никога не бе предполагала, че такава наслада може да съществува и сега, бивайки част от нея, била като пристрастена. Не можела да си представи, че това се случва само сега, само тук и че този безкраен извор на най-дълбоките й желания ще изчезне така, както се е появил. Затова предприела решаващата крачка – помолила за контакт, начин, по който би могла да се свърже с Я, когато е нужно – под претекст, че има нужда от определени материали, с които Я разполага, а А няма достъп до тях. Истината е, че Я нямала нищо против, защото една от насладите в живота й била да разпространява познанието, а какъв по-хубав начин от този, да го даде на човек, който копнее единствено за това в живота. Затова, след като преминали като миг всички тези часове и денят отишъл към края си, те били щастливи. Я знаела, че А ще я потърси и всичко това няма да приключи тук.
Обаче, дните минавали, а А така и не събирала смелост да се докосне отново до този ум и това познание, единствено в света. За щастие, оказало се, че срещата ще се повтори отново. В дена, в който най-малко очаквали, се наложило Я отново да е по заместване. Всичко се повторило, желанието за знание, безкрайните разговори за света.. сякаш отново бил миг в безвремието. И отново си тръгнали със същото обещание. Е, нещата в този свят се случват така, че ако не се престрашиш първия път, има втори. Осъзнавайки това, А решила, че е настъпил моментът да се престраши – как ще има такъв извор на познание и сама ще вземе решението да нне се възползва? И започнал един безкраен кръговрат от въпроси и отговори, въпроси и отговори и отново въпроси.. и отново отговори. Така и не се видяли отново обаче.
До един слънчев, много слънчев зимен ден. Пролетта наближавала и се усещало събуждането на природата и желанието й за нов живот. Нещо подобно се случвало и в сърцата на нашите герои, въпреки че те не го съзнавали. Оказало се, че на следващия ден им предстои общо пътуване – Я била подготвена да наследи оригиналния преподавател на А, а било организирано учебно пътуване с всички преподаватели и обучаващи се. Разбирайки това, някак си негласно те взели решение да продължат своето разменяне на въпроси и отговори. Затова, А имала задачата да запише точно 100 от своите въпроси, на които най-силно искала да получи отговор. Пътуването било цял ден, затова знаели, че ще имат времето А да получи своите отговори и след това да ги обсъдят. На следващата сутрин, А се появила със своите въпроси, а Я.. носела, както винаги, познанието в себе си.
Настанили се една до друга, далече от всички останали, в своя си свят. И започнали това, което нямало да забравят до края на живота си – въпрос, отговор, след въпрос и отговор, въпрос върху отговора и отговор на въпроса и отново, и отново, и отново... денят минал неусетно. Пътят бил толкова увличащ, а заниманието – най-приятното на света. От основните теми, които разисквали, преминали към по-лични такива, още по-лични.. най-лични. Оказало се, че дори имат обща страст, различна от познанието – изкуството, и в частност – музиката. Обичали да пеят, толкова обичали да пеят, че били способни да пеят навсякъде, по всяко време. Близостта им се увеличавала с всяка изминала дума. След пристигането и настаняването им, имали единствената нужда да се разхождат и да поемат всичко, което биха могли, от новото място, което никога преди не били посещавали.
И неусетно в разходките си, усетили топлината на чуждата ръка, която те държи и ти казва „тук съм, аз съм, разбирам те“.
Разходките преминали в песни по непознатите улици, знаейки, че там са просто поредните случайно преминаващи хора, напълно непознати на града, непроследени от познати погледи, изгубени в чуждото място.. което, всъщност, било тяхно много повече, отколкото на всеки друг. Усещали, че у тях се заражда нещо ново, непознато, различно и.. толкова, толкова прекрасно. Не можели да го определят, но не се и опитвали, поемали от него с пълни сърца и нямали търпение за още.. и още.. и... още.
Но, дните имат край, а с настъпването на нощта идват ограниченията на организираното пътуване. Трябвало да се приберат там, където били настанени и да прекарат нощта разделени. Най-дългата нощ на света. И то не просто разделени, ас чужди лица около себе си. Чужди хора, които не разбирали и частичка от тази тяхна обща вселена.
Малко преди полунощ обаче, се чуло потропване на вратата на стаята на Я. Останалите почти били заспали вече.. но не съвсем. Това ограничавало в голяма степен възможността за пълноценен разговор. И, все пак, Я отишла и отворила вратата. От другата страна, не за своя изненада, забелязала А да стои. Защо беше дошла сега? Виждала желанието в очите й, но някак си устните й не издавали звук. Това притеснение било толкова чаровно! Я чак сега го осъзнавала. Приканила А да сподели повода за посещението си, а всичко, което излязло в резултат на това от устата й, било „Просто исках да ти кажа лека нощ“. Ах, това топло разтичане по сърцето. Отговорът „Лека нощ тогава“. Погледът на А. Срамежливата усмивка. И изчервяването.. Стъпките й по коридора. Затварянето на вратата. И защо всички тези мисли в главата на Я? Леглото я очаквало, тя се отпуснала на него, но сънят не я налягал с часове. Всичко, което се въртяло в главата й, било свързано с А. И какво било това, което изпитвала? Защо усещането било като наркотик, от който не можеш да се откажеш, колкото и усърдно да опитваш? Изненадващо, Я установила, че започва да се просветлява навън. А единственото й желание било да види най-скоро А, да потънат в своята Вселена и да забрави за всичко друго на този свят.
Имало организирано събитие след закуска, на което трябвало да присъстват в социалните си роли – като преподавател и като обучаващ се. О, това било като принудителна раздяла, на която стават преки свидетели заедно и която трябвало да преживеят с всички усилия, които притежават.. Нямали търпение този момент да приключи и отново да споделят времето си само една с друга. Затова в момента, в който събитието приключило, се отделили от всички останали и продължили разходките си от предния ден – изпълнени с разговори, песни и онази топлина на вече познатата ръка.
Неусетно се озовали на плажа. Седнали пред вълните и продължили разговорите си с вперени погледи една в друга. Съвсем скоро се отпуснали на пясъка, легнали една до друга, наблюдавайки движението на единствените две облачета по небето. Звукът на вълните успокоявал и някак си ги пренасял отново на друго място. Разговорите продължавали, задълбочавали се.. но не се казвало това, което, всъщност, било ли нужно да се каже?
И, все пак, в един момент А не издържала, завъртяла се настрани и се подпряла с ръката си върху Я. Били на сантиметри една от друга. Усещането за чуждото тяло ги топлело по нов и толкова вълнуващ начин. И, осъзнавайки чувствата в сърцето си, защото колкото си по-млад, оказва се, толкова по-ясно познаваш себе си, толкова иронично.. А признала каква е тази топлина в сърцето й и че точно Я е причината за нея.
Но Я не била готова да чуе, не била стигнала до този извод, чудела се какво е това, но изобщо до този момент през главата й не приминавала мисълта, че точно това е причината. Изплашила се. От чувствата си, от света, от всичко. Помолила А да потвърди, че казаното е точно това, което е чула.. и А потвърдила. В този момент Я искала да избяга някъде, да остане насаме със себе си. Леко изместила А и седнала на плажа, по-близко до вълните. Вперила поглед в пространството пред себе си и мислите й започнали да се въртят със скоростта на светлината. Премисляла всяко едно чувство, всяка една мисъл и се борела със себе си. О, тази борба. Не признавала пред себе си, че желанието й било същото като на А, отказвала да го приеме в себе си, но все пак то било там. И го усещала все повече.
В някакъв момент А се приближила и седнала до Я. Била изплашена – откривайки себе си пред Я не очаквала определена реакция, но все пак създалата се ситуация я изплашила повече от всичко. Молила Я да каже нещо, но така и не получавала отговор. Я била сякаш в транс, вперила поглед в нищото и толкова, толкова отдалечена и неразгадаема.
Тогава Я взела своето решение и си казала – ако не опитам сега, никога няма да разбера, това е моментът. Завъртяла лицето си към А, погледнала я в очите и бавно се приближила към нея. Били на милиметри една от друга, чувствата бушували като буря у тях, а разстоянието помежду им се стопявало все повече и повече. Тогава устните им се срещнали и потънали в друго измерение, целият свят около тях се срутил, като кула от карти и останали само те, единствени. Бавно се коазали легнали на плажа, една върху друга, потънали сякаш в нищото и всичкото едновременно. Безкраен миг на наслада, а преминал сякаш за части от секундата. Един от онези моменти, в които времето се разтяга и не можеш да определиш ден ли е, нощ ли е, тук ли си, там ли си, общо взето цялата ти ориентация се губи.
В края на тази първа целувка, поставила началото на много, много други целувки, всяка все по-сладка от предишната, те осъзнали, че неусетно краката им били подгизнали до коленете. О, този момент, в който уж губиш себе си, а всъщност се намираш. Погледнали се в очите, вече знаели. Изправили се бавно – толкова щастливи! И, държейки чуждата ръка (която, изобщо не била чужда, а по-скоро се усещала повече своя от собствената), продължили да се разхождат бавно по плажа в своя си свят....
