Отдавна съм сама. Вървя сама. Боря се сама. И човекът до мен не е вече до мен. Боли ме, защото аз обичах. Всеотдайно и безкрайно. Може би и все още обичам, но не го вярвам. Не мога да повярвам, че обичам и че е възможно да обичам за в бъдеще. Аз страдам. Да, страдам. Страдам жестоко, не мога да повярвам колко ми тежи и колко ме боли от това. Любовта не бива да боли, но вече не е е любов. А според мен любовта е безкрайна. Това значи ли, че никога не е било любов? Is it real love or is it just madness. Обожавах тази лудост. И се отдадох напълно. Сега горчиво съжалявам, че този човек се появи в света ми. И не толкова, че се появи, колкото, че го поканих и му дадох достъп до най-съкровената част от мен. И че дори след това твърди, че не съм. Наказва ме за любовта ми. Подвежда ме с думите си най-жестоко. Наказва ме за същността ми. Наказва ме за съществуването ми. Ще го прекратя. Заради всички онези добри хора, които ще спечелят от това. И заради себе си. Защото не заслужавам да получа нищо в този живот. Нищо не може да изкупи греховете ми спрямо тази любов. Но поне да знаех какви са!