Никога не съм вярвала, че може да ми се случи. Дори и за краткия ми живот никога и не  е. Истината е, че не се влюбвам. Влюбват се безумно в мен. Това поражда чувствата в сърцето ми. Но днес ми се случи. За втори път този месец. След дълги години очакване. Влюбих се. От пръв поглед. И нека остане сън, нека остане мечта! Нека нощи не спя, жадна по една илюзия! Сред купищата алкохол, приглушената светлина и напомнящото на хамбар помещение, множеството от хора, в голямата си част непознати, музиката, която те кара да изпаднеш в транс и приповдигнатото настроение, неспирно блуждаещият ми поглед се спря. Беше секунда, само едно "щрак", беше миг на просветление. Сякаш ореол от светлина беше обгърнал лика й. Аз се влюбих! Сърцето ми подскача, ще избухне! И никога няма да я видя отново! И какво от това? Само погледите ми дадоха храна за душата за идните дни!
Тя танцуваше. Може би за пръв път разбрах какво е да се потопиш в музиката. Видях го у нея. Тя танцуваше със затворени очи. И усмивка на уста. Движенията й бяха тъй ефирни, че се засрамих от тежестта на своите. Копнеех погледа й, търсех го. Тя понякога си отиваше, друг път се връщаше в полезрението ми. Не ми даде много от тези тъй желани очи, но това я направи още по-лелеяна в сърцето ми.
Аз се влюбих, а тя си отиде сама. Последно чух стъпките й в нощта. Но сърцето ми е пълно.